ЕДНА СЪВСЕМ ДЕМОКРАТИЧНА СМЪРТ, част първа, Хеми ВАРНАЛИУС

 © 2001 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY

ЕДНА СЪВСЕМ ДЕМОКРАТИЧНА СМЪРТ

разказ

от

Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

ТОГАВА

Старата спомни, как бе излязла от дома, защото повече никому не бе нужна там. Радиото, само тя си го слуша. Старо продънено клеясало радио от преди войната, свири ли свири, без поправка. Телевизора, бълва ли бълва. Стотици всевъзможно гнусни вързила, докато тя гледа само новини. Върху светналия от напрежение екран денонощно беснуват програми дотолкова пошли и дотам скоростни, чак непоносими. Но онази, гдето двадесет и четири часа представя красиви чуждестранни моделки в чудесни полуоблекла, си струва. Ох, каква бе навремето самата тя! С онаямити котленска носия, на главата с фесче и пашак. Ама – где време, где времена. От глава до пети здраво пристегнат скъпоценен денк, обкичен с мижавите богатства на рода, а отдолу-що да стори, гола-голеничка, както всички нейни дружки. Иначе няма как, а освен това няма с к’во.

ОСВЕН

радио и телевизор, в обичайно празния апартамент, (всеки се щура по улиците в търсене на що-годе сносна работа), в домът на Старата има и машина, наричана компютър. Гдето уж някакъв българин в Америка изобретил, докато сръбвал алкохол. Машина на машините, по която внуците лудеят, грешни пари трошат. Няма нищо за чудене, казва си сега в болничното легло тя, щом летящите крепости гдето навремето изравниха сърцето на столицата със земята, са изобретени от онзи луд летец от Севлиево. Кацнал някога с ръчноизработен самолет на поляната на хълма над село. Хукнал през глава към общината, да завърти телефон, че бе закъсал с бензина. Но, Времето на Времената още не се бе отпуснало, разширило и разрастнало до безумие. Жицата за телефон не бе достигнала Хороздели, та изпратиха до Белоград разсилния от общината, с телеграма в ръка върху необязден кон. Старицата много добре помни онзи безумец

летеца.

Един от броените на пръсти по онова време летци, за които се носеха с вятъра легенди чак до затънтените краища на страната. С кожени шлем и гамаши, страшно намръщен а после широко ухилен, той бе поискал подслон за през ноща. В сламата под сайванта. В тяхната кирпичена къщица накрай село до самата Дюс-Поляна. Подслонила крехкото самолетче от дърво и платно, в средата на харманя до разпрегнатата диканя всред двора. Къщицата бе измазана отвън с тезек - отвътре с глина и със слама, покрита с цепен камен’ от планините. Струпана на края на селото, където днес се кипрят изоставените Стъпихосани Кошари. Тя помни отчетливо, да се чудиш за какво, как летецът дълго-предълго се бе мил на кладенеца. Как после, бе приседнал на пруста. Как, бе запалил тънка дълга цигара със златен мундщук. Как после, се бе изправил за да кресне шантаф над Селото, Светлината и Света.

            - Мамка му, - бе креснал закъсалия за бензин летец, - ще се махна от този Диарбекир, чак в Америка – а – а – а ! - Тъжно се бе разсмял. – Ще го сторя а – а – а . . .

            - Защо ба? – бе запитал, случайно минаващия единствен селски просек, вечен сеирджия на събития на пръв поглед без особено значение, всъщност, таен полицейски информатор.

            - Тук бензина е слаб! – беше отвърнал миролюбиво внезапно мирясал летеца, нагъвайки топла ръжена пита сирене с пой, подредени в похлупци поради случая.

            От онова време изминаха дълги-предълги години, преди да кацне отново самолет в житата между Хороздели и Тинтявино. Едва по време на  

                        последната война,

в стърнищата се приземи ескадрила двуплощни самолети, към които Тя хукна като луда.  (Съвсем млада, а толкоз много опитна с краката.) Забравила, че е война. Решила, да срещне поредния летец заканил се да фукне към Америка. Летците се оказаха до един жени. Дванадесет жени в униформи, накладоха буен огън, зад пътния кантон. Поискаха казан с вода. Направиха водата да кипне. И, без да се двоумят, без двоумет, се разсъблякоха голи-голенички в ноща. Да се напарят, изперат и наспят. А наокол’, в топлата есенна нощ, ехтеше шумен говор на който се разбираше почти всичко. Жените, истински паднали от небето, разказваха една през друга за себе си. Седнаха да похапнат. Тогава, тя видя за пръв път американска консерва. Огромна по размер, за да нахрани взвод, тя се отваряше с лъскав мощен ръчен  ключ.

            - Аха – а – а, - бе изригнала тя щом разбра, че огромната консерва пълна с едри късове апетитна риба е американска, - значи зарад’ туй Онзи  Америката гýди . . .

            Като чуха “Америка”, жените от ескадрона  охладняха. Млъкнаха. Станаха от трапезата. Навлякоха изпръхналите край огъня още влажни тужурки. Върнаха се при опънаните под машините палатки. Тогава, връщайки се към дома, Старата не преставаше да се учудва, че женуря гдето фъркат като птици по небето, женуря гдето бомби разстилат по полето, женуря гдето ходят препасани с патрондаши и пищови, кой знае защо, без гащи под униформите с врага воюват.

Тя е убедена, (Мòлъ, мòлъ, мòлъ, не мя считайти зъ простъ!), че именно този летец бе построил летящите крепости, гдето по време на Втората Световна Война бяха изтръгнали мъртъвците от столичните гробища, за да ги захвърлят върху лицето на живите, дано се засрамят. Но, жив човек срам няма, знае тя, и това не е от вчера.

Старицата отново си припомни, как бе излязла из дома, за да хване пътя към морето. В Белоград, крайморски град на ширината на Варна, мореплавателите се броят на пръсти, но жителите му не могат ден да помйнат без море. Така е по тези места.  Всичко, дори душите на хората, са обладани от морето. Защото някога всичко е било море, а останалото влечуги, земноводни и хищни риби.

СТАРицаТА,

бе отгледала синове и дъщери, бе се нарадвала отдалеч на внуци, хукнали по широкия лъжовен свят за приключения и пари. В Белоград, всичко отдавна бе подработено, изработено, разпределено и преразпределено, а най-накрая разграбено. Към тези, които й бяха останали, тя питаеше смешна надежда, че падне ли на легло, а сега именно това се бе случило, ще седнат да я гледат. Само че всички тях, всички ония за които бе работила, миляла и плàкала, никакви ги няма. Преваля

втори ден

и, това е.

            И, отново все едно и също тя си мисли.

            И, повтаря и потретва, и пречетвърта си.

Тя би могла да си кукува у дома, в онази пълна с какви ли не вехтории стая, превърната понякога в кухня, а привечер и в отходно место, та да слуша радио. Но, кой е каил да слуша днес безсмислена гмеж? Дърдорят ли дърдорят, казва си сега тя, за да омачкат Истинете. Но, Истинете са ясни за хората твърде отдавна. 

            Тя би могла да гледа нонстоп телевизия. Малкият цветен телевизор брои отдалеч стотина канала, един от друг все повече и повече непоносими. Освен можеби онази програма за мода, в която дефилират прекрасни моделки с разкошни тела и пестеливи облекла. Ох, и ах, и ех, каква бе тя на техните години, в онаямити котленска носия с чумбер над очите и плитки до нозете, на гърди с две кила пендари в злато, а под носията - пърха ли пърха щура младост, докато музиката надува бурузани долу в дерето пред чешмата с незнайния войн с глава от бронз и нозе от челик, докато от чучурите ручи ли ручи бистра като сълза медена вода, а реката мами до петлюво време с тъмнина под безбройни тъжни, като сиромах върби. На хорото, край реката, под върбите. Хай – да – да – да – а – а . . .

Забравена от всички, все още в изключително здраве, старицата предпочиташе да се превръща бавно и постепенно, лека-полека в

Нища.

Не само поради глад. В Белоград от векове го има в излишък. Колкото поради неведоми закони на общество, решило да предостави на имащите още повече имане, а на нямащите още повече нямане в излишък. Старицата наричаше всичко това: “скука”. (Безработицата била “скука” – каква шегобийка.) Притисната от крясъците между членовете на онова, което някога от сърце бе скътала да бъде Собствено |Свето Семейство, Старата предпочиташе да излиза из дома, (а нима това вече бе Дом!?!) още в зори. Да се устремява към морето. Да се щура из покрайнините на Белоград. Да си се чуди и мае, като как се е разрастнал този древен град чак толкова много на запад. Каталясала от умора, по тъмно да се прибира в душния общ апартамент, внасяйки огромни торби никому ненужни дреболии. (Освен можеби на самата нея, защото всяко докосване до някога любопитна вещ, не носи ли в себе си Спомен!?!) Тези отпадни дреболии един прекрасен пролетен ден така овоняха цялата къща, че зетят - доцент по съвременна макулатура в местния свободен университет, с претенции за професор, (собствената миризма рядко се усеща, а ежедневна баня на Балканите от край време оставна върхов лукс), бе срещнат на нож от лекторът – американец-доброволец чистофайник, на семинар организиран от щатска агенция за оценка на недоразвитото. Доцентът хленчеше, американецът да го уреди да чете лекции в Канада.

  - Миришеш! – бе изсъскал американецът, щом седнаха в стола да обядват. Доцентът не разбра за какво става дума.

Моля !?!

Вониш . . .

И, се бе усмихнал с онази стандартна американска усмивка, която всъщност не говори нищо.

Доцентът извади нотбук преносима машина, с която толкоз се гордееше), за да потърси значението на неознатата дума. Думата липстваше в тясно специализирания речник на компютъра. Когато се завърна у дома, доцентът удивен откри непозната дума в Големия Оксфордски Речник. Повече не посмя да посети курса на лектора за свежи мозъци вербовчик. Разгеле, подобни скорострелни курсове не са продължителни никак.

Можете ли да си представите, подир това, какво се случи на бедната старица?

На улицата . . . На улицата . . . На улицата . . .

На улицата, ама там нещата стоят иначе . . .

Домашните

на Старата й бяха забранили да събира и носи у дома употребени и изхвърлени найлонови пликове, ама като са красиви – какво да се прави. Грабваха й пенсията из ръце, за да може нейният седемнадесети по ред внук, един едва поносим сополанко, да стърчи денонощно из компютърните клубове, заляли дори забравения от Бог, Власт, Цар и Министър-Председател красен Белоград. Значително по-късно домашните установиха, че Старата рови в кофите със смет. Не любовта, гордостта не им позволи да я прогонят. Пред хората трябваше да изглеждат сплотено семейство. Доцентът се бе кандидатирал за депутат. Всъщност, не ли сплотените семейства управляват света? Управляват го, как да не управляват. Ние, простолюдието, лесно можем да останем без семейства. За, какво ли ни са те? На Старицата отначало бе трудно, и обидно, да преравя кофите със смет, където (повярвайте!) откриваше най-невероятни предмети. Това я бе накарало да се замисли за Съдбата на Света. Само че, Светът се бе променил до неузнаваемост. И, не го бе еня за собствената си съдба. Това, Тя го откриваше и по сметта. Някога в Белоград нямаше толкова много

смет.

Богатските къщи имаха пред черната пътна врата изграден специално бетониран отсек метър на метър, който се пълнеше и празнеше веднъж седмично. Днес, сметта е в такива неизмерими количества, че градските власти вдигат безпомощно ръце. Справят се, но само от време на време. Когато се брои големата пара. 

Старицата често срещаше хора изпълнени с умиление, че не могат донейде да й помогнат. Това я окуражаваше. Понякога й пускаха някой лев в ръка. Не биваше да го отхвърля. А, колко много горда бе някога. Колко много. И сега командва у дома си, и сега, както навремето юркаше слугите около вършачката.

Вършачката

бе лично нейно завоевание, занимание и препитание. Цели десетина години време. До фаталната 1947-а, когато всичко, заедно с кошниците на продавачите на варени скариди, бе безпощадно одържавено. През всичкото това време тя бе пълновластна господарка над мъж, невръстен син, вършачка и десетина кметове на живописни селца, където вършачкаджията вършееше.

Често намираше край кофите чистичка суховата храна, оставена за такива като нея. Тогава, седнала в някоя занемарена квартална градинка на припек, Старицата

пируваше.

С преполовена бутилка Кока-Кола, тогава – о!, тогава старицата се приобщаваше към Светът Зад Океана. Където, можеби все още бе жив-здрав онзи луд летец, кацнал някога всред нейния едва начеващ живот на затворен цъфтеж на село. Дали все още строи онези страхотни самолети? Не дай Бог да фукнат насам. Май вече не остана какво повече да се разрушава в тази рухнала завинаги раздържавена държава. Тези мисли са си лично нейни. Почти не се интересува от навъртащите се наоколо безброй нищи, готови да й отнемат поредната бедняшка плячка. И, успява да ги прогони чрез стегнатост, респект и доброта, вместо с фалшиви клетви.

Само преди ден-два,

на пазара на просеците в центъра на града, до поредната кофа за смет, сторила й се бездънна, Старата бе срещнала отдавна забравена съученичка. Някога, през неразделното им шантаво моминство, двете бяха заснети черно-на-бяло, а подир това описани в единствения местен вестник “Народно Белоградско Дело”, като “първи мили посетителки” от Първия Ден на Първите Национални Топли Морски Бани. По плажни костюми – неудобни ризници от бархет, изпълнени със жилави все още детински тела, безумно раздути от твърди детински цици, свиснали по недохранени задници, с глави изпълнени с мечти по състоятелни господа (непознати – какво значение!), които да ги гепцат и отлепят от предопределения им животец на преселенска паплач (в столицата – през зимата, през лятото – в Белоград на плаж – Фюй – й – й . . . ). Та в полумрака, дискретността и безопасността на някой евтин крайбрежен хотел, да ги превърнат в уханни на розова вода (Салеп! Салеп! Салеп! Купете си, бе гуспойци!) кокотки. Мечта останала неосъществена. Не поради липса на желание. Поради боллук от такива като тях. Поради отсъствие на достатъчен брой разглупели състоятелни господа. Тази неочаквана среща бе зарадвала и развеселила, двете пропаднали стари жени. (Това е генералната цел на всяка една международна политика на Балканите. Народът да остане беден, та да може лесно да се буни. И, той си се буни. Какво да прави дуго – а !?!) Установиха, че си се срещат горе-долу на същото место, където някога ги сбираха почти насила, за всевъзможни квартални бригади. Добре обмислено партийно-държавно мероприятие за губене на време, промиване на мозъци и пране на пари. Сега, тук имаше струпана зигзагообразна редица занемарени общински кофи за смет. Съвременно технологично съоръжение, което отказва да работи, щом това си се наложи. Предназначено да оповести на наблюдателите от задграница и света, че ето на, народът като нищо си живее имперски. Там именно, подпрян на една от тези ръждиви горели-прегорели кофи за боклук, поради толкоз стари спомени и пресни вълнения, тя бе забравила подпрян, великолепен съвършенно нов, лъскав бамбуков бастун.

С безценен мелхиорен герб под самата дръжка. Лакиран фабрично във фосфоресциращо бяло. Подарък от вездесъща фондация за подпомагане на бедстващи, предназначена да узакони охолство за богати. Този омагьосан според нея бастун, сега прокле в болничното легло тя. Този бастун се върнах да търся, каза си, кой знае колко много е скъп. Връчиха ми го само срещу един подпис, а ето що стана. Боже Господи, нима има на света хора, които раздават бастуни само срещу подпис!?!  Старицата си припомни, с многократни ох и ах, повече от обида колкото от болка, как бе полетяла под колелата на някаква мощна

лека кола

с тъмни стъкла, от която изплашено, бе изскочило някакво суховато момче голобрадо, заедно с двамина мрачни и яки като скали младежи.  Грабнаха я.  Откараха я, в Бърза Помощ. Странно момче, казва си, като го гледа право в очите, а момчето избягва нейния поглед. Не лъхтеше на алкохол. Ухаеше, би могло така да се каже, на някакво можеби източно лекарство. От обида Старата гласно изруга. Лекарката от своята далечна писалищна маса повдигна обезпокоено глава.

            - А! – изрече. - Тя можела не само да врещи, но и да говори! А!. . .  А! . . . А! . . .

На което болногледачката се отзова с възможно най-угодническа гримаса.

Да се натика, така баламски под хорските колела …

- На стари години, - отбеляза дълбокомислено, академично и вездесъщо дежурната лекарка, - реакциите стават  все по неадекватни . . .

И въздъхна, щото това си се отнасяше и, до самата нея. В последно време с повод и без повод, лекарката си въздъхваше сърдечно. На душата й лежеше любовна мъка по таланлив медик-стажант, с невзети изпити от първи курс. Но, като е сладур. Какво да го прави, като е само един буен сладур. Не може да не го допусне там където трябва, да не му изходатайства всичко необходимо, от когото се налага. Жена е, освен че е лекар с дългогодишна практика, докторат и специалност.

ВРАТАТА

ВРАТАТА

на болничната зала се отвори. злополучния шофьор-нарушител пристъпи на пръсти, обут в еднократни найлонови пантофки. Задължително изхвърляни подир това на боклука, за да бъдат прибрани от роми, изпрани, преопаковани и препродадени отново на същата тази света болница по предназначение, название и устройство. Държейки гнусливо в ръка с два пръста прозрачна найлонова торбичка с лимони и огромен банан, а в друга предвидливо стискайки мобифон (На борсите нещата се развиват главоломно). Старицата разбираше от живот, макар да бе доведена до просешка тояга именно от онова, което се нарича Живот.

- Тогава, - прокълна провлачено тя, - още веднъж мамка ти!

И изпадна в състояние, в което не личеше дали е жива или мъртва. Над нея, будуваше високата техника, върхът на съвременната медицинска технология, обхванала с безкрайно дълги жици нейната примряла от обида старешка, никому ненужна - дори на самата нея, плът. Екранът разливаше хоризонтална отровно-зелена лента, която говореше на лекарката зад бюрото, че старицата, едва деветдесет и една годишна, ще вземе, та ще оцелее.

- Дано да оцелее, - реши момчето, а двамата от неговата охрана, угодливо се разсмяха, - дано да оцелее, че отивам на пандиз …

- Ами, ами, ами … - изрече единият, който изглеждаше свестен. Другия замълча.

Лекарката изгледа шофьора от глава до пети:

- Как стана всичко, няма да разпитвам. Но, с коя част на колатаи поразена – длъжна съм да знам …

- Предната броня – дясно, фарът счупен, а такива фарове се намират трудно …

- Щом е предна броня; - намеси се болногледачката, - бях в Ламибия лична масажистка на главнокомандващ – имах страхотна власт, не като тук да чистя фъшкии на премазани старици; в арабските страни, който е ударен отпред – той е виновен . . . Така трябва да бъде и тук!

- А, защо не е? – подхитрува лекарката.

- Нямаме главнокомандващ с кокарда! – яростно откърти болногледачката. – Друго е, като го има!

-  С кокарда – бре! – промълви лекарката замислена над комбинацията, като как да оправи своето упорно момче, - Хайде . . . Хайде . . . Хайде . . . Знаем ги тия главнокомандващи, от митницата в Лавасол, гдето изобщо не вземат на ръка, че освен това се отварят на масаж  . . .

Момчето размаха някак без да има защо белия халат с който бе наметнат. Бранеше ли се от нещо?

- Разбира се, съм виновен, - съгласи се той, - и в протокола така пише … Всъщност, демокрацията е виновна … Но, ще отърва кожата. Така ще стане. И, за това демокрацията ще е виновна . . .

Така ли ?

Да …

Бабата не е ли виновна?

- Ни най-малко, - отвърна момчето, - ако пенсията й е добра, няма да се мота по улицата, ами ще си седи в някое кафене както онези баби на Истбанхоф във Виена и, до сред нощ ще си лока кафенце с млекценце, без да мисли за утрешния ден. – Поогледа се страхливо. -  Ама вижте, политически разговори не поддържам. Виж, да е за бизнес, да говорим до зарàна …

В залата имаше и

лекар.

Мълчаливец и половина, той се прокашля, прокашля, па се върна в дежурната стая. Взема една стара рецепта. Обърна я по гръб. Раздели я с вертикала. Сложи в ляво плюс – в дясно минус. И, започна.

            Плюс: Демократично е, всеки да има кола.

                        Минус: Недемократично е,  да се натъпква градът с неизправни стари коли.

                        Плюс: Демократично е, всеки да има шофьорска книжа.

                        Минус: Недемократично е, дори глухонемите да имат шофьорски книжки.

                        Плюс: Демократично е, да се продават опиати.

                        Минус: Недемократично е, да се продават без серфикат.

                        Плюс: Демократично е, да караш с висока скорост.

                        Минус: Недемократично е, това да става по претъпканите улици на града . . .

            На вратата се появи болногледачката.

Док – то – ре . . .

Бе жена над четиридесете, с хубаво закръглен задник и все още вирнати цици в небето. За тридесетина години стаж из болничните халета в Белоград, а сякаш не бе остаряла. Щом попаднеше някой прострелян мафиот в реанимацията, нея я оставяха да дежури и пази. Бе повече от частен полицай.

Лекарят скокна. Захвърли листчето, а вятъра го грабна и изхвърли през прозореца. Нахлу в реанимационната. Откри лекарката да подформя маникюр точно под екрана на електронния уред. Кресна, като луд. Уредът бележеше опасност. Злощастния шофьор и неговата охрана, се бяха измели в неизвестна посока.

Лекарката продължи спокойно своите занимания.

Ако има нужда от наркоза, - изрече пестеливо тя, - аз съм насреща. Всеки трябва да си знае задълженията и правата –з нали тъй, морски?

Лекарят от време на време пътуваше, като корабен лекар.

Лекарката се запъти, към количката с бутилките за газ.

            Тогава старата отвори очи.

Имам син, голям син, дали ще дойде да ме види?

Що пък не? – учуди се лекарят.

- Винаги го спирах, - изрече старата, - във всичко го спирах . . . Всъщност . . . Всъщност . . . Всъщност нищо не разбирах от всичко онова, с което си се занимаваше . . . Спирах го, докато остаря и се пенсионира. Всъщност, само го обичах, копелето му с копеле. – Помълча. – Аз пенсионирах безславно своят син. Дали защото тоилкоз много го обичах?

Лекарят я успокои.

- Госпожо, - изрече, - човек никога не знае . . .

- Една майка, - простена жената, - трябва винаги да знае… 

Започнаха преливане на кръв и, продължиха през ноща. Назарана синът се появи. Гнуснаво се приближи.

Все пак е чисто, - рече, - как си маман – а?

Виждаш, как съм !

Маман, ти все се сърдеше, все се сърдеше, все си се сърдеше, като ти отнемах ключа за да не излизаш – а?

Жената го изгледа с примрежени очи. Лекарстваха й идваха силни.

Много добре знаеш, - рече жената, - ти не постъпваше … как го казвате сега … демократично …

Гледай ти, - рече синът насмешливо, - за болката не мислиш, по демокрацията плачеш.

Така е, - отвърна жената преди да заспи, - по мечтата винаги се плаче . . .

ЖЕНАТА

заспа, а в сънят й дойдоха онези нивя, по които бе орала, сяла, скубала троскот, правила молебени за дъжд, а подир това жънала, вършала, чак нестинарствала. Видя се малка и невинна, в онази бяла конопена риза до земята, да носи разпятието на селската църква, вятъра да го полюшва насам-натам под безоблачното небе, тя да се подпира на ръката на Дядо Поп, а подир тях да крачи цялото село накъмто Аязмото на Света Марина. Божия щерка и покровителка на тези места, винаги помагаща за дъжд. При един полъх на вятъра, светицата й се яви в ореол. В ръцете си държеше младенец, а около двамата бушуваше дъжд. Света Марина положи ръка на устни и прошепна: “Ще има …”, а самата тя, кръстена на същата тази Света Марина и поради това поведена начело на тъжната жалка просяшка за дъжд процесия, се развика.

Света Марина! . . .  Света Марина! . . . Света Марина видях! . . .  Ще има дъжд!

Тогава всички спряха и, кой как можа си се поклони към Отвъдното и Непознатото, към Неведомото и Страхотното, към Изключителното и Мощното, и тогава изпод ясно небе рукна проливен дъжд. Но, това бе така отдавна, така, така, така отдавна. Така отдавна бе всичко това, когато тя все още не мислеше че нвякога ще има син, който да бъде така бедпощадно безгрижен.

Синът бе нетърпелив. Бе оставил в жалкото приземие превърнато в квартална пицария,слабопознат комшия, а там където играе чекмедже не можеш да оставиш всекиго.

Маман, - каза синът й щом жената дойде на себе си, – аз тръгвам. Ето ти един мобифон. Като има нещо – обади се.

Вземи си обратно телефона, - рече жената, - Отвъд няма да има как да се обадя . . .

Синът сви рамене. Прибра мобифона. Още веднъж сви рамене. Лекарят го изпрати до вратата.

- Животец е това човече, - рече, - зная те, пишеше по вестниците, с какво се занимаваш сега?

       - Пека пици!

Твоите неща май бяха твърде критични . . .

И, пиците ми ги бива. Мини да опиташ.

- Ние сме махала, - рече лекарят, - ще се опитам да намина …

- Ами старата?

Правим, каквото можем . . . Бог дава – Бог взема . . .

Щом преполови денят, на вратата се появи най-близката на старицата нища.

Съседка

в нелош стандартен апартамент, а също като нея по просешки рови кофите с помия.

- Как е Марина, - запита съседката, но скоро се отплесна и започна да разпитва за имоти, които една умишлено бавна реституционна комисия, ето вече десет години време се прави, че ги връща.- Какво стана с гората – а ?

Старата бе почти глуха.

- Гората ли ?! Ами, Те я раздадоха за вили . . .

- Ами мелницата?

- Ами, Те от нея направиха ресторант.

- Навярно ше ти го върнат.

- Где тоя Господ – где, но Те едва ли имат друг Господ освен Своят Личен Златен Интерес ?!?

- Жената остави буркан ланска туршия кисели краставички, открита в коша за боклук на ъгъла на улицата над морето. И тръгна, и се стопи в посока вратата, а тя знаеше всъщност в посока сборището на такива като нея.

Час по-късно, се яви млад свещеник.

Бе представител на правоверни последователи на Христа, дотолкова модерно-ревностни че едва ли не го смесваха с Мохамед. Без да е в расо, младежът не се разделяше с поредната преработка на Светото Писание.

Старата поиска да се скрие под одеялото, но за това не й бяха останали сили. И, се опита да го отпрати.

Свещенникът, млад паразит с добра памет и авантюристичен дух, се бе завърнал от Америка. Интересът към имоти на Балканите там бе огромен. Между другото, нищо не му струваше да подпомогне върховенското жречество, което се правеше до смърт християнско светейшество.

- Госпожо Марина, - изрече възможно най-благо, а душата му тлееше в огорчение още от малък, - пътят към Господ минава и, през мъки . . .

Така ли ?

- Не е лек пътят Господен, но не за това съм тук.

За, какво сте тук всъщност?

- В центъра на Белоград, гдето сега зее една огромна разкопана и изоставена яма, някога имотите са били ваши.

До един . . . Отказаха да ми ги реституират . . .

За Нашата Права Църква, - изрече отчето превъзнасяйки се, -  това не е непреодолимо.

- Брей . . . ?

- За да станете член на нашето Братство, не е нужен подпис.

Сторила съм го . . .

- Но, за да издействаме имотите ви, с Божия Помощ, да Ви бъдат възстановени, трябва нотариално пълномощно. . . Ето, и нотариусът вече е тук!

Наистина, един младеж, почти дете, се появи някак изведнъж зад гърба на светото отче, с отворена папка и печат в ръце.

- Марш! – изрече старицата. – Вън! . . . Господ да ви порази !

Но, Господ-Бог бе зает с поредната световна война, а това не е никак лека работа в епоха на декадни технологии, изкуствени спътници и подземни ядрени взривове. Лекарката и лекарят се бяха измъкнали на пръсти, но болногледачката бе виждала мнозина като тях.

- Напуснете веднага! – ревна дебеланата безмилостно някога онождана от капитани на маломерни плавателни съдове край бреговете на Либавистан, - ще извикам полиция!

Заплашително размаха телефонната слушалка.

Щом чу думата “полиция”, модерният отец гъгниво започна да вика Господ-Бог на помощ, страхливо отстъпи назад, после побегна по витото стълбище на болницата към улицата, забравяйки да изуе найлоновите предпазни чехлички.

Тогава дойде

Снахата.

            Снахата мразеше бабата, по непредвидима селска инерция. Чувстнво, вселено безпричинно от нейния род, където някога бабите са били дотам урсуз, че се намесвали дори в израждането на поколения абсолютно невинни младенци.

- Сега си добре … - помисли малко, па изрече, - Мамо . . .

- Защо така? – запита старицата и, очите й се замрежиха със сълзи.

Защото той! – отвърна снахата. – Когато човек попрехвърли години, следва да узчаква младите … да се вслушва в тях … Па макар, те да не са вече чак толкова много млади …

Старицата отвори бавно очи и откри, че се е върнало и все още стои момчето стои над нейното легло, между две стойки окичени с буркани, сякаш пришелец от друг свят. От света на богатите, рече си тя. Ето до какво доведе това непрестанно ходене на бригади в полза на народното стопанство, в името на интернационализма, за прогреса на революционното човечество. Кой знае защо, снахата разменяше странни погледи с катастрофалния шофьор. Тогава старицата разбра. Надигна се. Със все сили изтръгна всевъзможните системи от себе си. Хвана с две ръце за гърлото снахата. И, започна да я души. Но, за това тя вече нямаше никакви сили. Но, за това тя бе съвършено слаба. Тогава Господ-Бог прекъсна своята игра на Безкрайна Световна Война. Усмихна се горчиво. Протегна и, прихвана в длан крехката ала толкоз много стара отчаяна душа на старата. За да я отнесе със себе си в Отвъдното. Не, Той нямаше да я сложи в нозете си, за да й се радва, а тя да му служи. Защото от толкоз много грехове, душата на Старата бе станала по-малка и от троха хляб. Господ-Бог си рече, че една толкоз малка троха хляб все пак е нужна някому другиго. И, я отпрати обратно на Земята. Без да иска, той оставяше Бедността да се превъплъти в Бедност . . . 

-Мамка ти! – изпъшка едва свестилата се болна. – Ти, майка имаш ли?

Аз съм от детски ясли госпожо, - отвърна момчето учтиво и сякаш развеселено, всъщност изплашено от онова което му се бе случило едва преди няколко часа. - Има там една, прави се че ми е майка. Зарязала ме е още, кога съм се родил . . . - Ногава още три пъти мамака ти! Това не ти дава право да ме трепеш . . .

. . . .